събота, 2 януари 2016 г.

Вдъхновение




Здравейте :)

Мина доста време от последния ми пост - почти цяла вечност. Не знам защо, но сякаш не изпитвах нужда да пиша... каквото и да било. Ужасно е когато човек попадне в такава творческа дупка. Оставяш се на рутината и забравяш онова, което те прави истински щастлив. Някъде бях чула, че ако всеки ден се събуждаш с мисъл за писане, значи си истински писател. Последните месеци се събуждах с какви ли не мисли, но не и с такива за писане.
Всъщност това ми се случва за първи път откакто се помня. Винаги съм била обсебена от мисли за писане. Разни истории се въртят непрекъснато в главата ми - още откакто на десет за първи път гледах Романс за камъка с Майкъл Дъглас и Катлийн Търнър. Ако някога сте имали нещо в живота си, с което се оприличавате - като хоби, като призвание - тогава предполагам ме разбирате. Не твърдя, че ме бива или че имам каквито и да било амбиции. Просто обичам да разказвам приказки. За това е толкова странно (за мен разбира се), че някъде по пътя забравих страстта си.
Разбира се, винаги бих могла да седна и да пиша по инерция или по задължение. Като в курс по творческо писане, където ти поставят теми и те учат на разни писателски похвати. Не че има нещо лошо, напротив - така човек намира и развива стила си - но за мен ако правиш нещо по задължение забравяш удоволствието, което ти носи. Писането е страст и като такава не искам да подчинявам на никакви правила. Искам да го правя от вдъхновение, да изпитван онова желание да излея цялата история навън и да не мога да мисля за нищо друго, докато не го направя. Заради това не писах насила. Просто не можех да се принудя да го направя. Реших, че може би вече съм порастнала, че тази страст си е отишла завинаги.

И после дойде Коледа. Семейни празници, топла камина, уютни вечери. И някак си, просто ей така, желанието за писане се върна, заедно със страстта да завърша започнатите преди години, позабравени истории. Може би е коледно чудо, може би подсъзнателно съм чакала спокойствието на родния си дом, за пусна на свобода детския си дух и да се върна към приказките си.

Вие имате ли своя страст? Нещо, с което се оприличавате, без което не бихте могли да бъдете себе си? Случвало ли ви се е да го забравите? Ако някога сте изпитвали невероятно силна, изпепеляваща любов като тази, която се среща толквоа рядко, че се е превърнала в мит, тогава може би ме разбирате.

Затова имам съвет към вас, както и към себе си - никога не се отказвайте от страстта си. Ако имате нужда от почивка, дайте си я, и след това тази страст ще се върне с още по-голяма сила, за да ви напомни за истинската ви същност.